Утро

Дъждовни ветрове от север веят
и плъзва по дърветата слана.
Разплакани прозорците люлеят
в стъклата си студената луна.

Броя беззвучно облаците тъмни,
измислям им различни имена
и взирам се във склоновете стръмни
на въздуха – висок като стена.

Защо нощта започна да открадва
от светлия ми млад и хубав ден?
Защо луната, тежка като брадва,
се мъчи да отчупи нещо в мен?

Но утрото отново се прокрадва
във нощната мътилка с бавен ход,
то идва, идва, за да ме зарадва
със светлото на своя къс живот!

05.11.1975 - Петя Дубарова