Дъждовни ветрове от север веят и плъзва по дърветата слана. Разплакани прозорците люлеят в стъклата си студената луна. Броя беззвучно облаците тъмни, измислям им различни имена и взирам се във склоновете стръмни на въздуха – висок като стена. Защо нощта започна да открадва от светлия ми млад и хубав ден? Защо луната, тежка като брадва, се мъчи да отчупи нещо в мен? Но утрото отново се прокрадва във нощната мътилка с бавен ход, то идва, идва, за да ме зарадва със светлото на своя къс живот! 05.11.1975 - Петя Дубарова